Росенският каменен мост
- Де да зная, мале, грешен ли съм…
- Кажи, сине.
- Какво да ти кажа?
- Три години лежиш. Три лета се изнизаха като дълъг керван. Минаха под прозорците ти. И надничаха през него. Пяха косенцата на вишната. И тя три пъти налива чер плод. Не посегна да откъснеш. До три пъти на хармана се изправяха високи житни купни. Не ти ли беше мило за божия свят? Не ти ли се дощя да излезеш на слънце, да погледаш дръвчетата и нивята, и хубавия мост? Момите да видиш какви са разцъфтели? Три лета не се дигна.
- Не зная, мале, мене вече не ми е мъчно за света.
- Защо хортуваш тъй?
Кандилото кротко заливаше с червен жар лицето на болния. Света Мария в иконостаса стискаше силно и с обич детето си, сякаш никога не го беше виждала. Седнала на одъра, старата жена полека гладеше ръката на своя син. И не знаеше как да го попита. От лявото й око пълзеше надоле като червена муха една майчина сълза. Навън лъхаше бяла нощ. Някъде по улицата, над черните плетища, като молитвен шепот се подемаше шумът на полюшнатите дървета. Тихо размахваха клони дърветата. Белите комини се промушваха между гъстия клонак. Искаха сякаш да видят спи ли потъмнелият свят. Сивото котенце гледаше навън с учудени очи.
- Помниш ли, мале…
- Кое?
- Когато заправих Росенския мост. Лятото. Милка ми беше ушила бяла риза с червен шев.
- Помня като ден днешен. Него лято ти навърши двайсет и две години – за женене момък.
- Всички ми се смееха. Не съм бил можел да свържа Черкювското поле със селото. Да изляза срещу реката, да я надвия, колан да й запаша от камък. Да я укротя като млада невяста. Знаех, че мога. Седем лета ходихме с моя тетю по чуждите краища– къщи на хората да правим. Научих се да градя и много ми идеше отръки. Тетю се радваше. Веднъж слязохме край реката да отсечем стария кавак – помниш ли го? Седнахме на брега. Втурнала се надолу – бърза и луда пее Росица. А върбите навеждаха тъмни чела да ги потопят, че да им стане хладно.
Старият рече:
- Чувай, Маноле, аз не можах да смогна, ти ще го направиш. Ей тука. Да кацне на двата бряга, да свърже двата свята. Там, отсреща, расте хлябът на хората. Дай им мост – да минат и да си го приберат.
Пееше едно пиле в стария кавак. Аз слушах чудната му песен. Питах:
- Че мога ли аз да им го дам?
- Можеш. Запомни хубаво – тука е най-сгодното място. Голям камен мост, с четири свода да бъде. Повикай майстори от Тракия, камъни да дялат. Ще събереш селяните на помощ и от нищо страх да нямаш. Ще те помнят, докле свят светува. По-голямо добро не може.
Пееше малкото пиле и крилете му бяха осребрени. Ронеха се от тях бистри капки. Аз стоях и мислех: и да не ми беше казал, пак щях да го направя. Ей го хе-е – насреща ми: страшен мост! Видях го, мале, такъв, какъвто съм го изградил. Като обръч, прегърнал реката. А тя, хитрата жълта пепелянка, се промъква под него, извива се, протяга пламнал стан и се втурва свободна и луда надолу към сините хълмове. И чух как й затрополя голяма тежка кола, забумтяха глухо ритлите и заклатиха глави витороги делиормански биволи.
- Когато го заправиш – чух тетювия глас, – да вградиш в него сянката на най-милото си.
Сепнах се.
- Кое ми е най-милото?
- Ти знаеш.
Болният млъкна. Навеждаше глава Христовата майка и устните й трепереха: „Няма никога да дам моя син!” Повяваше жълтият лунен пламък през прозореца.Гонеха се в смях нападалите сенки на вишните по бялата улица. Разгънала е нощта сребърна черга. В далечината по тъмната равнина сновеше невидим пратеник и питаше нивята жадни ли са, че да ги полее утре.
И те му отговаряха.
- Отиде си тетю на другия свят, а мене остави сам да градя моста. Знаех как да го направя, не знаех човешка жертва трябва ли да дам. Кой да ми каже? А пролетта проводи щъркелите да обадят, че иде. Надойдоха рошавите почернели камънари, зачукаха, задълбаха. Поех работата. И ме беше страх, и ми беше драго. Не е, мале, лесно човек да погубиш. Как да се реша? Кого да вградя? Наближи реченият ден. Разкопахме двата бряга. Ходех като замаян. Мислех: ще полудея. Една вечер отидох на тетювия гроб. Паднах, задрах с ръце земята.
- Кажи ми кого! Ти знаеш!
Но гробът мълчеше. Приказва ли студеният гроб!…
Върнах се у дома и призори съм задрямал. Сънувам стария. Иде отгоре. Такъв, какъвто си ходеше. С широкия червен пояс, преметнал през рамо абичката си, а с дясната си ръка държи един бял орел. Спря се на високия бряг на Росица и се провикна към мене:
- Гледай хубаво де ще кацне орелът, като го пусна, той ще ти покаже кого да вградиш. Не се бой, синко!
Издигна птицата нагоре и я пусна. Размаха криле белият орел и се поде към небето. Описа три големи колела над селото и се спусна. Потъна като паднал камък. Не го видях де кацна. А тетю ме погледна, поклати глава и пое към реката. Мигом пред него се проточи моят мост и той мина отвъд. На отвъдния бряг се спря, огледа моста от единия до другия край и махна ръка. Чух:
- Хайде!
Аз се сепнах и скочих. Над мене стоеше ти, мале, и хортуваше:
- Хайде, Маноле, зазори се. Откога са тръгнали колите. Ставай вече. Майсторите защъкаха.
Като излязох от дома, не тръгнах към моста, а кривнах към дядовите Ноюви дворове, дано видя Милка, всичко да й разкажа. Ей тъй, може пък да ми олекне. Като стигнах, извих очи към техния дом и изтръпнах. На Милкиния орех стоеше бял орел. Същият, дето го пусна тетю. Причерня ми. Забучаха ми ушите. Втурнах се към гробището да го намеря, костите му да разровя, да го питам: как можа нея да ми вземе. Моят същ баща, не му ли домилях? Вятър! Умрял човек пита ли се?
На моста пееха камънарите. Росица отнасяше думите им, шумеше.
Не щат да знаят. Пеят и градят. Наместят камъните с големите си като лопати напукани ръце. Те ще вградят между камъните тяхната хубава каменарска песен. Блазе им. Ами аз кого ще вградя?
Седнах на гроба и потърсих с очи Милкиния орех. Едно бяло облаче се носеше по небето. Една бяла ангелска душа се къпеше сред пламъка на утрото. Когато видя довечера Милка, не ще мога нищо да й продумам.
Наведох се пред почернелия кръст. Очите ми потекоха.
По дълбокия път надоле видях голям жълт облак. Чух звънци и силни викове. Занизаха се коля със снопи – чет нямат. А на първата кола, мале, стои пилето, дето пееше на кавака, кацнало на върлината – кълве зърно. Когато стигнаха реката, коларите спряха на брега и не разпрегнаха. Чакат.
Кого чакат?
Аз станах. Потрих очи и сложих ръка на чело: няма никой. Долу камънарите градят и се провикват.
Реших: нека тъй стане, както ми е писано.
Вечерта на кладенеца моята Милка се наведе да извади вода. Чудно се жлътняха нейните обици, когато отмерих дългата й черна сянка.
Само месецът видя…
В клонака зачурулика птичка. Котенцето наостри уши и с един скок се хвърли на прозореца. Очите му погледнаха нощта, но нищо не разбраха. Болният се занесе: същото пиле. Меденият гласец на звънче, което биеше на стария кавак, преди да го отсекат. То иде вече няколко нощи да чурулика. Сега е дошло пак. И се е сгушило сред тъмния листак на вишната. На прозорчето маха малката си лапичка сивото оте. Майката стои, гледа своя син и не вярва.
Как му е дало сърце нея да погуби?
- Пуст да опустее мостът! Дано халата да го завлече!
Манол изви очи към майка си. Погледна я тихо и рече:
- Защо кълнеш, мале! Нали аз сам реших да направя моста? АЗ я дадох, аз я залостих в камъните.
- Голям грях си направил, синко!
Избистриха се очите на майстора.
- Помниш ли, когато го свършихме? Неделята. Каква веселба, каква лудешка радост? Събрали се бяха от девет села хора да празнуват деня на Росенския мост! Довели орляк малчугани – да го видели. Надули бяха гайди двама чобани от Балкана, дето летуваха у нас. Помниш ли ги? Черноокият искаше нашата Куна, а ти не я даваше на далечни хора, грехота било да я отлъчиш на чужбина. Отсреща на полянката кипяха казаните – девет овни бяха заклали селяните. Ширнало се надолу Черкювското поле: драго му е. Лястовички играят над нивята. Чака полето да идат орачите, да забият старите крушови рала и да се провикнат. Да запретнат ръкави нашенки и да запращят ръкоите. Старите обикаляха моста, чукаха с тояжките, пипаха студения камък, хортуваха:
- Дал му е Господ ръка на Манола!
Как ми я даде – аз си знаех.
Всички бяха весели. Пиеха наздраве от шарените бъклици. Аз мълчах и не можах да пия. Гледах пъстрата гмеж. И когато гайдите подеха ръченица, скокнаха стари и млади, наловиха се. Завъртяха лудо хоро. Някой се провикна:
- Хей, вие го забравихте! Кам го майстора и той да ни тропне!
Но още не довършил – гайдарите млъкнаха. Сепнаха се хората, утихнаха. Сториха път. Обърнах се, мале, назад и що да видя: смъртник.
Знаеш кого носеха.
Отидох на гробищата да хвърля шепа пръст – лека да е на Милка, – а кога се върнах, заварих хорото и веселбата, надигнах бъклицата, пих, пих и се напих. До полунощ играхме.
Бяха наклали огньове да ни светят. Като черни огньове горяха очите на нашите моми. Аз се топях от скръб и лудост. Мислех: ще я отмилея. Милка ще забравя. Пиян бях, нека ми е простено.
През нощта, когато пропяха първи петли, всички се прибраха да спят. Всички бяха зашеметени. Аз не се прибрах. Седнах на един камък. Налегна ме тежка мисъл. Какво съм мислил, не зная. И както стоях, чух, някой ме повика от мрака:
- Маноле-е-е-е!
Станах и тръгнах по гласа право в нощта. Месецът заливаше нивята с жълта вода. Колко съм вървял, не помня, задълбочил съм. И видях, насреща на могилата, сред полето стои една гола жена, с разплетена черна коса, дълга до петите.
Тя е дошла отляво – личи как е поломила житото. Откъде е дошла? Никой не я чул, никой не я видял. Наоколо голямото поле беше замаяно от песента на щурците, от огъня на звездите. Кой знае – може аз да съм бил замаян. Тръгнах. Не снемах очи от нея, тя ме чакаше. И пак чух:
- Маноле-е-е-е!
Лавнаха жаловито някъде кучета. Те са повили сега глава към месеца и не знаят защо лаят – мина ми през ума. Не знаят. Спрях се да я видя. Потреперах. Потрепераха и се загърчиха нивята. Коя е тая жена? Де съм я виждал? Какви тъмни очи, майчице, кога съм се оглеждал в тях, защо ми бяха тъй родни? Топло ме помилваха и тя тръгна към мене. Бяла и хубава. Не бях виждал никога гола жена. Виеше се, шушнеше черната й коса. Горяха ме двете нейни очи. Мигом притъмняха нивята и тя простря голите си ръце към мене:
- Откога те чакам!
И щом проговори, я познах: Милка!
Извиках. Не съм извикал! Стана ми страшно. Втурнах се през нивята, хукна и тя подире ми.
- Защо бягаш, Маноле? Ние днес се сгодихме с тебе. Не видя ли колко хора бяха надошли. От всички села. Да ни честитят!
И чух лудешкия й смях – такъв, какъвто го зная. Помниш ли я ти Милка, дядовата Ноюва?
Паднах.
Усетих как меката й коса ме задушава…
Изтръпна пръстеното кандило пред иконата и угасна. Потули се месецът зад вишната. Старата майка милваше челото на болния и тихо плачеше. Котето гонеше сенките по бялата улица. И далече някъде ходеше по нивята незнаен небесен пратеник и питаше житните стръкове искат ли вода. Класовете му отвръщаха.
- Моля ти се, мале, в събота на задушница, като отидеш на гробищата, отбий се на нейния гроб. Късно, когато всички си отидат. Тъй да й кажеш: три години тече Росица и мие големите камъни на моя мост, не е ли измила още греха ми? Питай я, мале, тя ще ти каже простено ли ми е.
(Иване, сигурно поне ти ме разбираш). И ровя … ровя … и попаднах на “Брулени хълмове” на английски 
